Ebasirron

#1.К. We ain't in Kansas anymore...

Дни 01-03

Пътят през портала беше… интересен, ако мога да го нарека така. Усещането от това цялото ти същество да прелита през цели светове и сътворения със скоростта с която променяща се блудница се изнизва от стаята след края на сеанса е повече от несравнимо. Ако не беше нещо немислимо за спектъра от емоции на един от свещените войни бих казал, че това е страх… или нещо от вчерашната вечеря.

Скоро след пристигането ни в Царичини Двери се запознахме и с един от по-екзотичните обитатели на града – Матео, изпратен от Лейди д’Вадалис да ни посрещне и който в последствие се оказа повече от видимото за очите, но всичко с времето си. Самият град беше типичното недоносено отроче на цивилизацията. Амалгама от полупостроени и полусъборени сгради… понякога и двете едновременно на място недостатъчно даже за половината от тях. Град очевидно надхвърлил очакванията на създателите си и в остра нужда от втори кръг крепостни стени.
city3.jpg
Разминахме се с по-голямата част от заминаващата и предимно пристигаща гмеж от хора с провинциален вид и се отправихме към анклава на Вадалис. По пътя дребното търгашче, което ни придружаваше забърса от спътниците ми годишните надници на десетина аундеирски селянина, за елементарни услуги, които предприемчивите сирачета в Метрол вършат срещу два шамара и остатъците от нечия вечеря, но все пак беше полезно да научим от първа ръка някои тукашни новини. Всъщност може и да не е било толкова полезно, предвид факта че единствената новина достатъчно важна, за да се задържи в безупречната ми памет е предстоящото сглобяване на пренесен на части въздуход на къща Лирандар, на който му предстоеше да изпита остра нужда от местен елементал.

Открихме самата лейди Вадалис на прага на инфаркт от прекалена липса на недостиг на бюрокрация, докато се опитваше да се скрие зад един мокър парцал от купчината документи на бюрото си, надявайки се че щом тя не ги вижда явно те не съществуват. Вадалис и анимистичните им привички винаги са били очарователни. Жалко, че така и не разбрах дали има съпруг, който си сменя рогата всяка година.

След като изяснихме естеството на бъдещото ни партньорство, тя беше така добра да потвърди думите на Матео за кожодерските местни данъци и такси за престой в Дверите, което донякъде обяснява защо искаше пет сребърника да ни посочи запад. Донякъде, защото след като Дзверо (кой в името на Суверените е дал такова име на отрочето си) го надуши като променящ се подозренията ми, че местните власти не са видели от него и пробит медник се затвърдиха напълно.

Третия и последен запомнящ се образ за деня беше грамадата от мускули и окосмяване с объркано родословие и приблизително северозападен произход. Името ми убягва, но вероятно всичко в диапазона между Гералд Карнатски и Лазар Черната Брада е достатъчно близко до истината. Гиганта явно беше видял сметката на драконова костенурка, която от своя страна пък беше видяла сметката на спътниците му. По-късно може и да се възползваме от услугите му ако се изправим пред задача, където те биха били полезни. Например ако трябва да влезнем в пещера затворена от тежък камък или да прелъстим някоя огринска главатарка. Ще видим какво ни е приготвила лейди Вадалис за сутринта.

Преди да се отдадем на незаслужени шумна, миризлива и претъпкана почивка в бараките на Вадалис се погрижихме се за няколко подробности относно легалното пребиваване на изкованите ни спътници. Регистратора се оказа корумпиран до такава степен, че дори не ни се наложи да го подкупваме. Друг на мое място би реагирал със сцена на справедлив божествен гняв, но за щастие моралния релативизъм е едно от малкото полезни качества, които съм наследил от баща си.

На следващия ден разбрахме и в какво се състои първата ни мисия, за която щяхме да получим по-хубавата половина от хиляда жълтици. Явно доставката на риба от близкото рибарско поселище страдаше от внезапна липса и беше наложително някой да се погрижи. И под някой имам предвид нас. Страхотна сделка. С парите можем да си позволим да спим на пода на Вадалис цяла седмица.

Пътят до там поне беше относително приятен, но за нещастие или късмет според това дали Вадалис ще платят двойно, се оказа че освен проблема с рибата местните крепостни страдат и от присъствието на дракон, който ако не друго поне няма коруба вместо криле, което е притеснително само по себе си. Притеснително за спътниците ми, разбира се. За един рицар срещата с дракон в битка е достойна за песните на минстрели почти като този, който си водих.

Поехме към пещерите от другата страна на езерото, където по думите на местните беше възможно да се крият съществата унищожаващи мрежите им с упорството на пироелементал състезаващ се с вързания към него въздоход. Косматия ни спътник бръщолевеше нещо за суханини… сагуахани… скажгоди… но разбира се те се оказаха коболди както предположих от самото начало. За щастие прицелът му беше по-добър от дедукционните му умения и първият коболд, който срещнахме почти мигновено се отправи към земите на лаещите си предци. Дузината му съплеменици, които наизскачаха от храстите обаче се оказаха доста по опасни, несъмнено поради факта, че бяха успели да се въоръжат със сайърско стрелно оръжие (предстои да разберем как) и се наложи да прибягна до завидните си магически умения, за да помогна на спътниците си да се справят с тях.
kobold_2.jpg
Дипломатическите ни усилия по разпитването на последния оцелял коболд бяха прекъснати от неуспешния му опит да измъкне отнякъде кинжал и да ни нападне и от успешния опит на Пойнт да му вмъкне меч някъде и да го спре. Междувремено все пак разбрахме, че изненадващо те не се кланят на летящото влечуго за което говориха рибарите, а на някаква безкрила корокозъбна гад с която се срещнахме много скоро след това. Досега не бях убивал зъл бог, така че това е събитие достойно за мемоарите ми… макар че ако трябва да съм искрен и справедлив какъв то съм – това беше по-скоро групово постижение.
gator.jpg

Comments

AlexRaev

I'm sorry, but we no longer support this web browser. Please upgrade your browser or install Chrome or Firefox to enjoy the full functionality of this site.